Джон застина в драматична поза като герой от пантомима, с широко отворена уста, за да позволи звуците да достигнат до вътрешното му ухо. Очите му бяха отворени толкова широко, че приличаха на кокоши яйца, пълни с престорено безпокойство.

— Да ти кажа ли какво е това, момче? Банши!

— Какво? — извиках.

— Банши! — пропя той. — Духове на стари жени, които бродят по пътищата, час преди някой да умре. Това е. — Той пристъпи към прозореца, повдигна завесата и се взря навън. — Ш-ш! Може би става дума за нас!

— Я стига, Джон! — засмях се тихо.

— Не, момче, не — приковал поглед далеч в тъмното, той предвкусваше поредната мелодрама. — Живея тук от десет години. Смъртта е отвън. Банши не греши! Докъде бяхме стигнали?

Той прекъсна магията, облегна се върху камината и запремига над ръкописа ми като че ли беше нов вид пъзел.

— Мислил ли си някога, че Звярът много прилича на мен? Героят обработва земята, обработва наляво и надясно жени, по целия свят, без да се спре. Може би и аз затова го правя. Питал ли си се някога колко жени съм имал? Стотици! Аз…

Замълча, защото отново редовете бяха привлекли вниманието му. Лицето му се озари, щом думите попиха в съзнанието.

— Блестящо!

Чаках неуверено.

— Не, не това! — той захвърли ръкописа ми настрана, за да вземе лондонския „Таймс“ от полицата. — А това! Блестяща рецензия за новата ти книга с разкази!

— Какво? — подскочих аз.

— Спокойно, момче. Аз ще ти прочета тази великолепна рецензия! Ще ти хареса. Страхотна е!

Сърцето ми отиде в петите. Предчувствах, че се задава нова шега или още по-лошо, истината, преоблечена като шега.

— Слушай!

Джон вдигна „Таймс“ и зачете като Ахаб от Светото писание:

— Разказите на Дъглас Роджър може би са голям успех за американската литература… — Джон спря и ме погледна невинно. — Харесва ли ти дотук, момче?