— Успокойте се, другарю Манев — обади се тя. — Няма да чуете нищо страшно…

— Защо смятате, че не съм спокоен? — попитах сдържано аз.

— Защото така изглеждате. Тъй, както си седя на стола, виждам у вас сериозни белези на невроза.

— Извинете, но не съм дошъл тук да се лекувам! — казах аз недружелюбно.

— Знам — отвърна тя. — И все пак защо наистина?

Сега пък аз се затрудних. Бях си представил тоя разговор много по-интимен и задушевен. И не съзнавах май, че сам аз съм причина за това малко остро начало. На всичко отгоре през цялото време, докато разговаряхме, поне десетина глави се пъхнаха в процепа на вратата, някакви личности в бели манти постоянно питаха къде е този или онзи, сякаш никой в тоя огромен дом не беше на мястото си.

— Интересувам се от Доротея — отвърнах аз. — И от нейното състояние. При положение че това не противоречи на вашата лекарска практика.

— Не, нямам тайни! — каза Юрукова. — Но изглежда, че Доротея добре ви е стреснала.

— Ако смятате, че ме е изплашила… — започнах аз.

— Поне в колата!

— Тя всичко ли ви разказва?

— Така сме се договорили — отвърна лекарката. — Постъпили сте много тактично тая вечер. И много човешки. Така че нямам причини да крия нищо от вас. В момента тя е практически здрава… Наблюдавам я от пет-шест години — имаше леки пристъпи на шизофрения, периодични, разбира се. Бих ги нарекла пред вас и натрапчиви идеи. Въобразява си, че е някоя от героините на книгите, които чете… Да кажем — Ирина от „Тютюн“… Или Козета от „Клетниците“… Последния път се превъплъти в Таис и това трая доста дълго за съжаление. Но от шест месеца няма никакви рецидиви.

— Съвсем никакви?

— Не… После ще ви кажа.

— Според вас на какво се дължи нейната болест?