Погледът, който хвърли към мен, беше така бърз и остър, че едва го долових. По-скоро като че ли дочух острието на елмаз върху стъкло.

— Да, ще ви кажа и това — отвърна тя неохотно. — Наистина е по-добре да го знаете. Като момиче тя е преживяла две много силни душевни сътресения. На единайсетгодишна възраст лека кола е прегазила нейния баща просто пред очите й. И починал на място. Майка й се омъжила отново, животът в новия дом скоро станал съвсем невъзможен… Тя отишла да живее при чичо си. Когато била на тринайсет години, едва в зората на своето девичество, както се казва, той посегнал на нея.

Доктор Юрукова млъкна за момент, лицето й бе намръщено. „Да, наистина отвратително — помислих аз стреснат. — По-добре да не бях питал.“

— Според мен не точно това е причинило нейното заболяване — продължи тя. — И все пак тия неща са свързани. Както сам се досетихте, тук играят роля и някои наследствени фактори… Но сега тя е много добре, да чукнем на дърво, както се казва! Стига, разбира се, с нея да не се случи някой нов стрес…

Тя млъкна, без да ме погледне дори. Но усетих много добре, че в гласа й прозвуча лека предупредителна нотка.

— Тогава защо не я изпишете? — попитах аз.

— А къде да я пратя?… При чичо й?… Или при нейната отвратителна майка? Все още намирам начини, за да я задържа. Водя я нещо като научен експеримент… Трудова среда и прочие. Но това не може да продължи вечно, тая обстановка започва да става опасна за нея. И изтръпвам, като си представям нейния бъдещ живот.

Почувствувах, че и аз едва забележимо изтръпвам. Не бях ли се запътил малко лекомислено по съвсем непознат път? Какво всъщност търсех тук — белята си? И тъкмо си мислех как по-възпитано да потегля към изхода, тя внезапно запита:

— Май и вие имахте да ми казвате нещо?

— Да, наистина…

И с малко пресилено оживление й разказах как бе налучкала името на моите „Кастилски пощи“. По-скоро усетих, отколкото разбрах, че моят разказ не й направи особено впечатление. Впрочем така, както го разказах, той сега и на мен ми се стори съвсем нелеп.