— Защо висиш в антрето?

— Чух асансьора! — отвърна тя. — Още като тръгна от партера.

Само това ми липсваше — да ме чака в антрето, ококорена и прежълтяла, както жена ми едно време, преди да свикне.

— Знаеш ли колко е часът? — попитах аз сухо.

— Единайсет и половина.

— Виждаш ли? А в единайсет трябва да бъдеш в леглото.

— Страх ме беше…

— Това не ме интересува. Или искаш да си изменя навиците заради тебе? Аз не ги измених и за жена си!

— Не, не! — възкликна тя. — Аз ще свикна, ще видиш…

— Хайде, върви да спиш! — едва не й креснах аз.

Изобщо действувах точно по наставленията на доктор Юрукова. Но като че ли не можех и по друг начин, бях изнервен и от болницата, и от неудачните игри. Хапнах набързо каквото намерих в хладилника. Бях свикнал вече със сухата храна като гарван с мърша. След това полях всичко с две чаши бяло вино, нервите ми се поотпуснаха. Като минавах през хола, погледнах дали Доротея си е легнала. Наистина си беше легнала, завита почти до носа, светлите й очи сияеха от затаено вътрешно възбуждение.

— Антони! — обади се тя, като видя, че отминавам.

Спрях неволно.

— Антони, аз чувам музиката!

— Каза ми вече! — отвърнах с досада аз.

— Не, не е същото… Преди я четях… А сега просто я чувам в себе си. С истински звуци… Като оркестър.

— Да не би да чуваш нещо друго? — попитах аз сдържано.

— Не, точно това, което преписвам. Все едно че в главата ми е скрит някакъв малък транзистор.

Гледаше ме все тъй със своите прозрачни очи, изпълнени с радостно възбуждение.

— А като си махнеш погледа от нотите, музиката спира ли?

— Да, разбира се. Мигновено.

— Интересно! — измърморих аз.

Но в себе си мислех: „По дяволите! Не можеш ли и ти да бъдеш като всички други момичета по света?“