Десетина дни тя живя като насън. Както винаги, се прибираше от работа направо вкъщи и веднага грабваше нотите, все едно какви. Имам голяма библиотека — на всички велики композитори, които обичам и харесвам, които ми помагат в моята работа. Тя се настаняваше удобно на дивана, на който спеше, с подвити под себе си крака, момичешките й колене светеха над зеленикавото одеяло като малки вечерни луни, И почваше. Чудни промени ставаха по лицето й, сякаш сама дирижираше това, което четеше. Дори беше малко смешно да я гледа човек, ако не знаех колко е сериозно. Можех да проследя по лицето й всяка част от концерта, всеки пасаж. За мен вече нямаше никакво съмнение, че чува всичко, което чете — толкова то съвпадаше. Понеже знаех повечето от тях, а някои дори бях дирижирал, поглеждах от време на време часовника. Не, нямаше никаква грешка, нейните вътрешни концерти отговаряха съвсем на истинските.

Не бих казал, че тая странна дарба на Доротея особено ме е изненадала или слисала. От нея човек можеше да очаква всичко. По-скоро тя ме разтревожи. Аз помнех предупрежденията на доктор Юрукова. Всяко увлечение, всяка прекомерна възбуда сериозно заплашваха нейния душевен мир. И все пак това не беше най-главното. Имаше и нещо друго, много по-дълбоко и по-силно, свързано може би с инстинктивната човешка природа. Като всеки нормален човек, аз смятах за ненормално всичко, което не можех сам да извърша. Или което не можеха да извършат другите като мен. Сега много добре разбирам, че името на такава позиция е невежество и посредственост. Но какво да се прави, така е устроен човекът. Така е устроена и кокошката, която уплашено кътка от брега своите жълти патета, понесени от щастливото течение на реката.