Аз не само се тревожех. Аз чисто и просто се плашех. Искаше ми се да изскубна из ръцете й проклетите ноти и да ги изхвърля през прозореца. И все пак не го правех, човек не може да стъпче току-тъй това, което надминава ръста му. Враждебно мълчах, тайно се притеснявах. Мъчех се да я отклоня със странични разговори и често успявах. Но щом останеше самичка, тя отново забиваше нос в нотите.

— Кое най-много ти хареса? — попитах я аз един път. — От всичко, което си чела досега.

— Лебедово езеро! — отвърна тя с готовност.

Не се учудих, даже се зарадвах. Това ми даваше някои добри шансове.

— Чудесно! — казах аз. — Искаш ли да те заведа в операта?… Мисля, че тая седмица ще го дават.

— Защо?

— Как защо? Ами това е балет. Трябва да го видиш, за да го разбереш.

— Добре — отвърна тя.

Но нещо неуверено, дори унило усетих в гласа й. Много добре разбрах от какво всъщност се плашеше. На това разчитах и аз. Взех две хубави места в една от ложите, замъкнах я на представлението със скрито вътрешно злорадство. Тя се бе облегнала на парапета, не поглеждаше към залата. Което е право, и залата не поглеждаше към нея. Видът й бе много неспокоен, усещах я как се вслушва в себе си, сякаш се мъчеше да си припомни нещо.

— Ето, прочети програмата! — обадих се аз.

— После! — отвърна тя малко нетърпеливо.

Може би за пръв път ми отказваше нещо — иначе безпротиворечиво изпълняваше всичките ми желания. Щом прозвучаха първите звуци, много добре забелязах как лицето й се напрегна, как самата тя притихна и се сниши на мястото си. После лицето й постепенно се отпусна, тя едва забележимо се усмихна. Явно, моят експеримент не бе сполучил. През антракта, докато я водех към бюфета, уж небрежно запитах: