— Пред портата един пратеник желае пропуск.

— Кой го праща?

— Арафат, емирът на керваните.

— Арафат? Аха-а, тук ли е най-сетне? Доста дълго ме накара да чакам и ще изпита моя гняв. Що за човек е пратил?

— Някакъв сомалиец. Ахмед подскочи яростно.

— Сомалиец? Как се осмеляваш, кучешки син, да ме безпокоиш толкова късно заради един жалък сомалиец? Върви при портата и кажи на оня проклет сомалиец: Дано Аллах те погуби! Нека се върне при своя господар и го уведоми, че очаквам даровете му два часа след разсъмване! А по това време няма да бъде пуснат никой жител на Харар, камо ли някакъв си сомалиец!

— Когато емирът пристигне с даровете, да го пусна ли, о, повелителю?

— Не, Арафат може да помисли, че нямам търпение да го видя. Нека подреме един час с хората си пред вратата. И това е една незаслужена милост за това куче, ако изобщо му позволя да стъпи в моя град.

Пазачът се отдалечи. Пред портата Осман изтрая до завръщането му. Той определено очакваше да бъде пропуснат и остана немалко удивен, когато до него достигнаха думите:

— Върни се при твоя господар и му съобщи, че сомалийци не пускаме!

— Аллах е велик! И защо?

— Защото султанът презира сомалийците.

— Казваш да се върна при моя господар? Казваш по-нататък, че султан Ахмед презира сомалийците? — разфуча се пред портата Осман. — Знаеш ли, че аз нямам господар? Ние сомалийците сме свободни мъже, а вие сте окаяни слуги и роби. Животът ви принадлежи на вашия тиранин, той ви го взема, когато му скимне. Презирал ни, казва, ама търгува с нас и се пазари като някой евреин. Ние, ние сме тези, които ви презират. И нека Аллах те прокълне, ако не го осъзнаеш и не си го запишеш в акъла. Много ти здраве, роб на джелата си!

Осман се качи на камилата и препусна бързо. Не след дълго над града се възцари нощна тишина. Двамата затворници навярно бяха единствените, които не потърсиха живителния сън.