На другото утро, два часа след зазоряване, при портата дойде пратеник на султана.

— Тук ли е търговският керван? — осведоми се той.

— He. — отвърна пазачът.

— В такъв случай трябва да дойдеш при султана. Вратарят пребледня. Не беше на добро, дето го викаше владетелят, ала нямаше как да не се подчини. Завари го седнал на трона и се хвърли на земята, изчаквайки да бъде заговорен. Присъстваха и няколко величия на султанството.

— Пристигна ли емир Арафат с даровете? — гласеше въпросът.

— Още не, о, повелителю.

— Защо се бави това куче? Не каза ли на сомалиеца, че го чакам два часа след изгрев слънце?

— Не, не намерих време да му го кажа — отговори пазачът разтреперан…

— И защо, кучи сине? — кипна владетелят.

— Защото препусна твърде бързо.

— Значи заради теб трябва да чакам? Затова ли те назначих за вратар? Аллах е велик и справедлив. От мен се изисква също да бъда справедлив.

Владетелят даде знак и пазачът бе повлечен навън. В един ъгъл на двора му бе раздадена здрава порция тояги, която той огласи с дивите си крясъци. Веднага му бе назначен приемник, който получи ключа от султана и хукна към портата. Владетелят се намираше в много опасно настроение. Беше казал наистина, че презира сомалийците, ала не го свърташе на място от алчност и нетърпение да получи даровете им.

Така мина почти целият предиобед, докато най-сетне бе съобщено за Арафат. Сега владетелят не го остави да дреме пред портата, каквото бе намерението му снощи, а разпореди веднага да го пуснат и доведат в палата. Не мина много време и предводителят на кервана се появи. Съпровождаха го петима мъже, които водеха една високо натоварена камила. Разтовариха я. Багажът се състоеше от подаръци, предназначени за султана. Нещата бяха приети от хората на владетеля, и на Арафат бе позволено да влезе, след като предварително бе свалил оръжията и събул обущата си. Беше посрещнат със смръщена физиономия.