Не след дълго емирът влезе през портата с камилите и хората си, мина по калдъръмените улички и спря пред палата. Животните бяха освободени от бремето, с изключение на онова, на чийто гръб бе носилката. Хората разстлаха по земята големи килими и изложиха стоките. Султан Ахмед дойде да ги разгледа. Беше сам, пък и кой ли смееше да присъства, докато той правеше избора си.

— Къде е робинята? — беше първият му въпрос.

— Там, в носилката — отвърна Арафат.

— Искам да я видя.

Търговецът поклати глава.

— Първо неодушевената стока, после живата.

Ахмед направи гневна физиономия и отвърна остро:

— Тук, в Харар, аз съм господарят. Всеки е длъжен да ми се подчинява. Искам да я видя!

— На моите неща аз съм си господар, — рече Арафат спокойно. — Който купи повече стока, ще има възможност да види и робинята, иначе не. Ако няма да мога да правя с имуществото си каквото поискам, хващам си пътя.

— А ако те задържа? — заплаши султанът.

— Да ме задържиш? Да ме затвориш? Мен? — извика Арафат, отстъпвайки крачка назад.

— Да, теб!

— Хиляди са сомалийците и арабите, които ще дойдат да ме освободят.

— Ще им се удаде единствено да видят твоя труп. Отвори носилката!

— По-късно!

— В такъв случай ще ти докажа, че аз съм господарят!

Ахмед закрачи към носилката. Тогава емирът му препречи пътя и викна заплашително:

— Зная, че тук си по-силен от мен. Не бива да ти посягам, но мога да правя с имуществото си каквото ми отърва. В момента, в който отвориш носилката и погледът ти падне върху робинята, ще й пратя един куршум в главата.

Арафат измъкна един пищов и запъна петлето. Султанът разбра, че се говори сериозно и отстъпи.

— Нека бъде волята ти, но те предупреждавам, поставиш ли още веднъж снизхождението ми на изпитание, ще има да се каеш! Покажи нещата си!