Виждаше се как ламтежът на Ахмед става все по-голям.

— Опиши ми я! — повели той. — Какви са ръцете й?

— Малки и нежни като на дете, а ноктите блестят като венчелистчета на трендафил и като първия светлик на утринната зора.

— А устата?

— Устните й са гранати, между които като бисери сияят зъбите. Онзи, който целува робинята, рискува да забрави живота, света, самия себе си.

— Аллах, ти си я целувал! — викна ревниво султанът, сякаш въпросната робиня вече бе притежание на неговия харем.

Арафат едва успя да потисне една усмивка на задоволство. Не бе трудно да проумее, че стоката му ще бъде продадена на много висока цена.

— Заблуждаваш се — отвърна той. — Никой мъж още не е докосвал устните на тази девойка.

— Със сигурност ли го знаеш?

— Да. Кой ще поиска да я целуне, след като не може да говори с нея?

— Аллах! Да не би да е няма и глуха?

— Не. Речта й звучи по-скоро като песента на бюлбюл

— Що за език е той?

— Знам ли, никога не съм чувал такива думи. Слушал съм как говорят араби, сомалийци, харарци, индуси, малайци, турци, французи, англичани, персийци, но езикът на никой от тях не е като на тази девойка.

— Откъде я имаш?

— Бях в Цейлон и срещнах там един китайски търговец на момичета. Видях робинята и реших да ти я доставя, макар и да дадох висока цена за нея.

— Тогава иди я доведи и донеси и другите стоки! Арафат се отдалечи с хората си, за да приведе в изпълнение повелята на владетеля. Междувременно револверите бяха окачени на показ в тронната зала. А когато и останалите присъстващи се оттеглиха по заповед на султана, той се нахвърли алчно върху подаръците и собственоръчно ги отнесе в съкровищницата. Вестта, че е пристигнал търговски керван, подмами жителите на Харар да се измъкнат от къщите си, но площадът пред палата все пак си остана пуст. Та нали хората знаеха, че първо той трябва да направи покупките си и едва тогава идваше ред на другите. Всяко натрапничество щеше да коства живота на човека.