— Искаш ли да ядеш и пиеш?

Не последва отговор, но една ръка се протегна и прие плодовете и водата.

— Аллах е велик, ала моят ум не е на мястото си — промърмори той. — Все ще забравя, че тя не разбира нашия език.

Сетне пое празната вече чаша и се върна на мястото си. По негов безгласен знак се надигнаха няколко мъже и взеха пушките си. Отдалечиха се от лагера, за да го пазят както от евентуално нападение на врагове, така и да не избяга пленницата. След късо време всички бяха потънали в най-дълбок сън.

През това време Осман отдавна бе стигнал и подминал селото, без някой да го спре и препускаше към Харар. Когато пристигна, беше минал едва час, откак бе напуснал своя господар. След залез слънце портите на града се затваряха и никой не можеше да влиза или да го напуска без специално разрешение на султана. Осман похлопа, но трябваше да повтори неколкократно ритуала, преди да се появи вратарят.

— Кой е там? — запита той.

— Пратеник на султан Ахмед Бен султан Абубекр — отвърна запитаният.

— Как се казваш?

— Името ми е хаджи Осман Бен Меемед.

— Към кое племе принадлежиш? — продължи да пита пазачът.

— Аз съм свободен сомалиец.

— Жителите на Харар гледат с презрение на арабите и сомалийците, неоснователно разбира се, поради което вратарят заяви:

— Не мога да пусна някакъв си сомалиец. Ще бъда строго наказан, ако разваля рахата на султана заради един сомалиец.

— Ти наистина ще бъдеш наказан — отвърна Осман, — ако не съобщиш, че съм помолил да ми се отвори портата. Аз съм пратеник на емир Арафат.

Това изявление изглежда накара пазача да се замисли. Той знаеше, че сомалийският емир е предводител на търговски кервани и султанът винаги прави добри сделки с него. Ето причината да отвърне: