— Арафат? Тогава ще рискувам. Ще поверя портата на някой друг и лично ще отида да доложа за пристигането ти.

Едва сега Осман слезе от камилата и зачака да бъде пуснат. А пазачът остави своя помощник на портата и се упъти към палата на султана. Всъщност палат е доста силно казано. Прочутата столица — човек с пълно право би могъл да каже прочутата с лошата си слава — бе оградена от примитивни стени и имаше дължина половин час път и ширина едва ли и четвърт. Къщите наподобяваха каменни струпвания, а самият палат приличаше по-скоро на хамбар, отколкото на дом. Плътно до него се намираше едно съградено от груби камъни сводесто помещение, в което ден и нощ се чуваха да дрънчат вериги. Това беше градският затвор, в неговите дълбоки подземия никога не проникваше дневна светлина. Горко на затворника, установен там на местожителство! Той изобщо не получава от султана храна и вода, а дори и някой приятел и роднина да му носи ежедневно вода и обичайната там студена каша от просено брашно, пак му е писано да изгние с времето в собствената си мръсотия.

Тронът на владетеля — неограничен господар на живота и имуществото на своите поданици — представляваше проста дървена скамейка, като онези, които човек вижда у нас при най-бедните семейства. На нея той седеше по турски — или потънал в дълбок размисъл, или пък даваше прием, на който всеки присъстващ трепереше, защото и най-малкото влошаване на настроението на султана бе достатъчно да пролее кръвта на първия, който му падне.

И тази вечер Ахмед седеше на достолепието си място. Зад него по стената висяха стари фитилни пушки, саби, железни пранги за ръце и крака — символите на неговата неограничена власт. Пред него седеше везирът, редом с няколко мохамедански учени. На заден план клечеха по земята многобройни окаяни фигури, оковани във вериги. Всички те бяха роби и затворници. Султанът обичаше да декорира тронната си зала с такива нещастници, като знак за неговото могъщество и величие.