— Но какво правиш?! — попита я първата.

И двете се наведоха да видят какво е станало.

Човекът вече не стоеше на пътя. Тя го беше махнала докрай.

Другите жени не й казаха нищо и отново се заловиха с работата си.

— Кое време стана? — попита едната.

— Пет без пет.

— Знае се, че ще бъде в пет часа, нали?

— Да.

— Обаче всъщност не са сигурни какви последствия ще има, когато се случи?

— Не, не са.

— А защо не ги спряхме, преди да стигне дотам и да стане толкова мощно?

— Двойно повече е, отколкото досега. Не, десетки пъти повече е, а може и хиляди пъти да е.

Те чакаха в пруста сред аромата на рози и окосена трева.

— Кое време стана?

— Пет без една минута.

Сребристият пламък на иглите проблясваше. Като ято метални рибки те плуваха в лятната здрачевина.

Някъде далече сякаш избръмча комар. После прозвуча нещо като барабанене. Трите жени наклониха глави и се заслушаха.

— Няма да чуем нищо, нали?

— Казват, че няма.

— Може би се държим глупаво. Може би ще стане както обикновено — и след този следобед ще белим грах, ще отваряме врати, ще бъркаме супата, ще мием чиниите, ще слагаме масата, ще цедим портокалите…

— Боже, как ли ще се смеем, като си спомняме колко сме се уплашили от някакъв си стар опит!

За миг те се усмихнаха една на друга. Но изречените думи ги накараха да притихнат и те отново се заловиха с работата си. Очите им следваха движенията на умелите пръсти. Правеха фантастични картини. Върху платната се появиха бродирани люляци, трева, дървета, къщи и реки. Жените мълчаха и в тишината, която цареше в пруста, се чуваше само дишането им.

Минаха трийсет секунди.

Накрая втората жена въздъхна и се отпусна облекчено.

— Струва ми се, че все пак ще отида да обеля граха за вечеря — каза тя. — Мисля, че…

Но нямаше време дори да повдигне глава.