Някъде с периферното си зрение тя видя как светът се облива в блясък и пламва. Остана с наведена глава, защото знаеше какво означава това. Не погледна нагоре, не го направиха и другите. В последния миг пръстите им продължаваха светкавичното си движение. Жените не се озърнаха, за да разберат какво се случва със страната, с града, с тази къща, дори с пруста. Бяха втренчили поглед само в картините под бързите си ръце.

Втората жена видя как едно избродирано цвете изчезна. Започна го отново, но безуспешно — изличиха се и пътят, и стръкчетата трева. Жената гледаше как пламъкът сякаш със забавено движение близва избродираната къща и я опърля, как отскубва кончето от всяко листо на зеленото дърво в рамката, докато дори слънцето в картината се разпадна на парчета. После огънят обхвана връхчето на иглата, макар тя да продължаваше да везе. Жената гледаше как пламъкът тръгва до пръстите, по ръцете и тялото й, как старателно разнищва тъканта на нейното същество — така бавно, че тя не можеше да не забележи дяволската му красота. Изтръгваше картината от всяка материя, която му се изпречеше на пътя.

Жената никога не научи какво бе направил пламъкът с другите две жени, с покъщнината или с бряста на двора. Защото сега, точно в този миг пламъкът пълзеше по бялата бродерия на нейната плът и по розовото везмо на страните, докато накрая стигна до сърцето й — мека червена роза, обшита с огън — и изпепели нежните бродирани листенца едно по едно.