— Не зная дали постъпваме добре, като се опитваме да отворим кораба без знанието на крал Метамерик — казал най-сетне Афинор. — Като дете съм чувал една легенда за бели същества, които преследват по целия Космос всеки живот, появил се в метал, и го унищожават за отмъщение, защото…

На това място той млъкнал и, подобно на всички, погледнал с най-голям ужас големия като стена борд на кораба, защото при последните му думи вратата, до това време неподвижна, изведнъж трепнала и се отворила широко. Думата, която я отворила, била «отмъщение».

Извикали учените на помощ въоръжени войници и, съпроводени от тях, когато насочили искрометите си, влезли в задушната и неподвижна тъмнина на кораба, осветявайки го с лазурни и бели кристали.

Машините били до голяма степен разбити и те бродили дълго време сред техните руини, търсейки екипажа, но не намерили нито него, нито някакви следи от него. Размишлявали дали самият кораб не е разумно същество, защото има много големи разумни същества: техният крал надминавал хиляди пъти по размери незнайния кораб, а бил една личност. Но възлите електрическо мислене, които открили, били незначителни и разхвърлени. Затова чуждият кораб не можел да бъде нищо друго освен летяща машина и без екипаж бил мъртъв като камък.

В едно от кътчетата на палубата, до самата бронирана стена, изследователите се натъкнали на разплискана локва, подобна на червена боя, която изцапала сребърните им пръсти, когато се приближили до нея. От локвата извадили парчета непознато облекло, мокри и червени, и малко не много твърди подобия на трески, само че варовикови. Неизвестно защо, но всички били обзети от страх, изправени в мрака, надупчен от кристалната светлина. А кралят вече разбрал за случилото се. И веднага пристигнали негови пратеници с най-строга заповед да се унищожи чуждия кораб с всичко, което има в него, а според специално кралско нареждане чуждите пътешественици трябвало да бъдат предадени на атомен огън.