— При тези високи цени, сигурно не печелите много? Малко са тези, които могат да си позволят луксозни стоки. Сега на мода са кафе-баровете.

— Така е, но нали трябва да се облечеш, преди да отидеш на бар — каза Калина, леко подразнена от думите на жената. Искаше да й каже, че това не е така и да й натрие носа. Какво разбира тя от търговия?

Не успя, защото лекарката беше излязла, но тогава си каза: „Защо да не сложа една масичка и да черпя редовните си клиенти с кафе? Идеята не е лоша и мисля, че мога да опитам.“

Това се случи преди около година и оттогава клиентелата нарасна, а и оборота — също.

На тази масичка седна сега и се загледа през прозореца. Дъждът плющеше по нагретите преди това улици, които приличаха на кални реки. Калина обичаше стихиите, но предпочиташе да ги наблюдава от безопасно място. Гледаше небето, по което проблясваха огнените езици на светкавиците и си мислеше колко безпомощен и нищожен е човекът пред силата на природата. Мислеше си, че в такива моменти съприкосновението на човек с Бога, беше най-осезателно.

Докато я занимаваха тези мисли, навън съвсем притъмня и тя започна да се безпокои. Пенко сигурно си мисли, че тя вече се е прибрала и си кърка спокойно в някоя евтина кръчма, а тя ще трябва да седи тук — кой знае до кога…

В този момент, при блясъка на една светкавица, видя някакъв силует, очертан на остъклената врата и си помисли, че най-сетне това магаре, Пенко, идва да я прибере. Миг по-късно се почука и надеждите й се разсеяха: мъжът й нямаше да чука. Той просто щеше да натисне бравата и да влезе. Сигурно някой окъснял търси подслон. Калина стана и се запъти да отвори. Едва ли щеше да я чуе, ако му извика, че вратата не е заключена. Не можеш ли да натиснеш бравата, дявол те взел — си помисли. Отвори и каза:

— Влизайте. Не е заключено.

Пред нея стоеше мъж, който държеше студентска чанта над главата си, за да се предпази от дъжда, но тя не му помагаше много, защото целият беше мокър.