Той бързо влезе и затвори вратата. Свали чантата от главата си, погледна я леко усмихнат и каза с тон, като че ли се извиняваше:

— Благодаря! Видях Ви до прозореца и реших да си опитам късмета. Голям дъжд, а? Хала!

На ярката светлина, която излъчваше големия абажур, Калина видя пред себе си красив, четиридесет и пет-шестгодишен мъж със светло лице и приятен поглед. За пръв път го виждаше. Не беше тукашен, иначе щеше да го познава. Така е в малкия град.

— Не сте тукашен — каза.

— Не съм. Занимавам се с бизнес, който изисква постоянно пътуване. За втори път съм във вашия град и мисля, че започва да ми харесва.

Говореше, а очите му пробягваха по стройното й тяло и сякаш я разсъбличаха. Калина знаеше, че не е първия мъж, който я оглежда така и това не я подразни: отдавна беше свикнала с мъжкия интерес. Улови се, че и тя го разглежда по същия начин, и страните й пламнаха. „Боже, каква съм глупачка — помисли си тя. — Защо стоим на средата, като истукани?“

— Заповядайте! — изведнъж се засуети Калина. — Настанете се на масата. Ей сега ще направя по едно кафе. Този дъжд няма да престане скоро.

— Да, благодаря! Отвратително време, наистина.

— Съблечете шлифера. За съжаление не мога да ви предложа нищо, което да изсуши дрехите ви — каза Калина, наведена над кафеварката.

— Стига ми, че ме пуснахте на сухо. На ваше място аз не бих отворил. Вие сте привлекателна жена, а в такова време и сама…

— Това като комплимент ли да го приема или като загриженост?

— И двете — каза човекът, като се оглеждаше за място, на което да закачи шлифера, но като не намери такова, го сложи на облегалката на един от столовете.

— Благодаря и за двете!

Калина сервира двете кафета и попита:

— Искате ли коняк? Запазила съм малко за особени случаи. Ще ви дойде добре.

— Като този ли?

— Моля?