— Обидих ли те с нещо? — попита я Митко, като същевременно се пресегна и хвана ръката й в своята, но тя рязко я издърпа. Този започваше да не й харесва. Направо и стана антипатичен.

— Вече е време да си ходиш — каза тя и стана.

— В тоя дъжд?! Нима ще ме изгониш? Тъкмо започнах да изсъхвам.

„Трудно ще се отърва от този навлек“ — си помисли Калина, а на глас каза:

— Надявам се, че няма да стоиш тук цяла нощ.

— А защо не? Прекарваме си чудесно.

— Забравяш, че съм омъжена и мъжът ми ще дойде скоро.

— А, да. Мъжът ти.

В този момент изгасна тока. Изминаха няколко секунди в мълчание, но на нея й се стори, че измина цял час. Усети, че сърцето й започва да бие учестено. За пръв път изпита страх от факта, че е сама с този непознат човек, а отвън беше проклетата буря и пустите улици.

— Ще отида да донеса свещи — опита се да прикрие треперенето в гласа си, но не успя.

— Да ти помогна ли?

— Ще се оправя, познавам си магазина.

— Не се съмнявам, но все пак ще дойда с теб.

— По дяволите! — изруга Калина, препъвайки се в тъмното. Залитна напред и усети металния ръб на тезгяха да се врязва в корема й. Потърси вратичката, през която се минаваше от другата страна. Помогна й мощна светкавица, която освети целия магазин, макар и за част от секундата. Мина през нея и тогава усети ръцете му на кръста си.

— Господине! — извъртя се и го блъсна в гърдите. Казах ви, че сама ще се справя.

— Искам само да помогна — каза Митко и в ръката му проблесна жълтото пламъче на запалката. — Винаги ли така изразяваш благодарността си?

— А вие винаги ли сте толкова нахален?

— Искаш да кажеш „галантен“. Защо премина на Вие? Бяхме почти близки. Хайде, маце, заедно ще дочакаме края на бурята и ще ни бъде хубаво.

В този момент силен удар под брадичката я разтърси цялата.