— Като този случай ли? — повтори въпроса си непознатия.

— Не си прави илюзии, господинчо! Е?

— Ще изпия една чашка с удоволствие.

Калина донесе половин шише коняк и две чаши. Наля на него, след това на себе си и седна.

— Наздраве!

— Наздраве, госпожице!

— Госпожо. Омъжена съм.

— А защо да не минем на малки имена? Казвам се Митко. А вие?

— Калина. Та, значи — казваш — бизнесмен. Не те е грижа много за документите в чантата. Доста трябва да са пострадали.

Новият познат на Калина погледна към чантата. Около нея се беше образувала локвичка, както и под шлифера.

— А, това ли? Май ти създавам неприятности.

— Не се притеснявай. Ще почистя.

— Вътре няма документи, а само някои пътни принадлежности.

Той отново я загледа с онзи разсъбличащ поглед. Очите му шареха по отвореното деколте на работната й манта, която още не беше свалила.

— Винаги ли така упорито разглеждаш жените? — запита го, подразнена от неговата безцеремонност.

— Правиш ми впечатление. Рядко се среща жена с такъв усет за добър бизнес. Магазинът ти е подреден и с хубава стока.

— Не вярвам по деколтето ми да откривате тези неща.

— Пряма сте и това ми харесва. Ще запалите ли една цигара?

Калина посегна и си взе цигара от предложения й пакет и след това се наведе напред, за да я запали. Мъжът отсреща нарочно държеше запалката близо до себе си, та тя трябваше доста да го приближи. От деколтето й напираха две сочни форми. Калина проследи жадния му поглед и посегна да се прикрие с ръка. Облегна се назад и задърпа от цигарата, гледайки през прозореца. „Да спира проклетия дъжд, че да се маха тоя от тука. Ако сега дойде Пенко, не знам как ще се оправям.“

— За какво се замисли? — стресна я Митко.

— За международното положение, приятел. Допий си кафето. Дъждът скоро ще престане.

Съзнаваше, че това не е вярно. Бурята бушуваше все така яростно, а вече беше нощ. Струваше и се, че стоят тука цяла вечност. Погледна часовника на отсрещната стена — беше едва осем и половина и това донякъде я успокои.