— Проклятие! — изруга Сам, мятайки кос, угрижен поглед към храсталака отсреща.

— Свалете оръжията! — заповяда червенокожият. — В противен случай сте изгубени!

Сам сведе пушката.

— Мислите, че ме е страх от вас? — изграчи той. — Тук страшно се лъжете! Ще ви покажа, че даже цяла тълпа червени войни не ме плаши. Аз съм Сам Хокинс, когото търсите.

— Знаем го. Но ти не си само това, ами и нещо отгоре.

— И какво пък?

— Един хлапак без очи и уши. Освен това ни сметна за много глупави, мислиш, че червените мъже не разбират езика на бледоликите? Ние чухме какво се уговори с твоя спътник.

Сам направи слисана физиономия.

— Та това беше немски!

— Да. Ние разбрахме какво му предложи. Посъветва го да ни грабне пушките.

— Индиански вождове, които разбират немски? И това още не беше ми се случвало, ако не се лъжа.

— Ти наистина си едно голямо магаре. Трябваше барем по пушките да ни разпознаеш!

Сега говорещият отведнъж придоби един безкрайно познат глас.

— Всички добри духове! Та това всъщност… вие сте… о, вие, богохулни шмекери!

Лесничеят Роте стоеше с неподлежаща на описание глупава физиономия и опипваше озадачен пушката си.

— Мен да не познае! — ухили се Уил Паркър и протегна дългите си крайници.

— И мен! — прибави Дик Стоун, превивайки се от смях.

— Е-е, не е за чудене наистина — защити се Сам Хокинс ядосано. — Една овца винаги изглежда досущ като коя да е друга. Тези тоалети, кичура с орловите пера, дебелото мазило по лицето и… и, да, как стигнахте до идеята за тоя маскарад?

— Маскарад? Pshaw! Това сега е официалният ни костюм. Събрахме се по много приятелски начин с един поунски вожд. Което ще рече, сиусите го бяха пленили и искаха малко да го поизпекат на кола на мъченията. Ние го освободихме и отведохме по живо по здраво до неговия вигвам. В знак на благодарност получихме като дар тези два индиански костюма редом с четирите коня, които виждаш тук. Старите си дрехи увихме грижливо в две завивки, които добрите поуни също ни отпуснаха, и ги пристегнахме на конете.