След като се нахраниха — този път от запасите на Дик и Уил, бе определен редът на стражата. Всички останали си легнаха да спят.

По едно време Сам Хокинс се събуди — някой го разтърсваше. Пред него стоеше Уил с пребледняло от ужас лице. Според положението на звездите трябва да бе някъде около два часът.

— Какво има? — попита Сам, търкайки очи. — Още не е време за тръгване, ако не се лъжа.

— Сам, пушките са изчезнали.

Тази новина незабавно го изправи на крака.

— Да не си мръднал? Не виждаш ли, че държа Лиди в ръката си?

— Да, но нашите! — извика с жалобен глас Уил. — Вечерта ги изправихме опрени една на друга, а сега ги няма.

— ’s death! Правиш си нескопосани шеги!

— И на ум не ми идва. Стоях си там отсреща на скалния блок на пост и когато времето ми изтече, и поисках да събудя Дик, забелязах липсата на пушките.

— Уил, Уил, какво трябваше да преживея с тебе! Ти стоварваш позор върху цялото ми възпитание. Оставил се дангалакът да му свият пушкалките по време на пост! Ти си и си оставаш един грийнхорн, ако не се лъжа.

Другите се бяха събудили от доста високо водения диалог и ги отрупваха с въпроси. Сам Хокинс даде знак за мълчание.

— Лягайте бързо на земята да не предлагате цел! Дано само конете си още да имаме! Останете спокойно да лежите и чакайте завръщането ми! Аз ще се промъкна до животните.

Проснал се плътно към земята, Сам Хокинс изпълзя в нощта. Но още след няколко секунди чуха гласа му.

— Какво е това? Я елате насам!

Те побързаха да отидат. На разстояние от около петнайсетина крачки бяха изправени наедно липсващите пушки, а на върха на пирамидата изпъкваше някакъв бял лист.

— Какво означава тая работа? — попита Уил.

— Веднага ще узнаем — отвърна Сам и посегна към бележката. — Вземете си пушките, аз ще отида да хвърля едно око на конете!

Той се прокрадна нататък и се върна в бивака едва след продължително време.