— Всичко си е съвсем наред — извести. — Конете са там и не забелязах никакъв човек. Heavens

— Виждаш, Уил, какви можеше да ги забъркаш с твоята немара — изръмжа Дик.

— Не дрънкай! — защити се Уил. — И ти нямаше да чуеш нищо. Нечувано, наистина, да се промъкне някой посред нас и да ни задигне пушкалата. Типът, който е успял да го направи, е майстор. Но враг със сигурност не е.

— Ама защо пък не се е показал? — възрази Дик.

— Това и за мен е загадка — рече Сам, поклащайки глава, — но ще си я изясним, кога огледаме хартията. Тук все още има малко тлееща пепел. Раздухай я, Дик, и сложи няколко клона!

Когато пламъкът запращя, Сам приближи хартията към светлото и се зачете. Навярно не му беше лесно да разчете думите, понеже бяха писани с молив и на тъмно. Но после скочи с радостен вик, сви длани като рупор около онази област на гъсталака от косми, където се предполагаше да е устата му, и извика със силен глас, който сигурно се разнесе на една английска миля в нощната тишина:

— Halloo, sir, halloo! Thank you very much! (Еей, сър, еей! Благодаря ви много!) Изплашен, Дик Стоун подскочи и сграби Сам Хокинс за раменете.

— Да не си откачил, Сам! Ами че с твоето реване ще ни обесиш всички индианци от Скалистите планини на врата!

— Нямай грижа! Там, където са тези, които имам предвид, всички индсмани духват! Преди малко много ми се щеше да зашлевя Уил, това е вярно, но сега нещата са различни. След като вече зная кой ни е погодил тоя номер, мога да му простя. Ако тези двамата поискат, всички ви ще отнесат от огъня, без да се усетите. Наострете уши! Вие имахте най-знатната визита, която човек тук в Далечния запад изобщо би могъл да има, ако не се лъжа.

Той седна отново, за да поднесе още веднъж бележката към пламъците.

— Чуйте значи и се дивете! Тук е написано едно голямо и ясно — внимание, лейдис и джентс! — тук е написано едно голямо и ясно — внимание, лейдис и джентс! — тук е написано едно голямо и ясно «Винету», а до него чета…