— Всичко освен това, което бе по нас.

— О, горко! Значи и парите?

— И тях. Те се намираха в колата, пазени от двете жени.

— Колко?

— В Ню Йорк бяхме направили обмен. Аз получих хиляда и петстотин долара, но балдъзата — осем хиляди.

— Мътните го взели!

— Да, тя е заможна или по-скоро, беше някога за съжаление.

— Аз храня голямата надежда, че пак ще си стане такава. Ние естествено ще изземем парите от нехранимайковците!

— Казвате го, като че ли това се разбира изцяло от само себе си! Та ние изобщо не знаем накъде са хванали обирджиите!

— Ще го узнаем. Ще яздим обратно до мястото, където е било извършено деянието. Там аз ще намеря дирите им и чисто и просто ще ги последваме.

— След четири дена? — попита лесничеят удивено.

— Защо не? Ако почвате там беше тревиста, повалената трева действително щеше междувременно да се е изправила и нищо да не си личи. В случая обаче се касае само за камениста земя, значи можем да се надяваме, че все още ще намерим следи. От четири дни не е имало нито някой по-значителен вятър, нито дъжд, така че дирите не са отвени или смити. Сигурно няма да бием път залудо.

— Даже да настигнем пладнешките обирници, аз пак няма да получа нищо!

— Колко бяха всъщност?

— Дванайсет.

— И сте на мнение, че трябва да се боим от тях? С тая жалка дузина се наемам само аз, ако не се лъжа. Но да се заседяваме дълго, сега нямаме време. Близките ви много ли са далеч зад вас?

— Не. Смятам, че за един час ще стигнем при тях.

— Толкова късно?

— Ами да, нали трябва да вървите.

— Аз? Хм-м! Внимавайте!

Сам пъхна два пръста в устата и изсвири пронизително. В отговор се изцвили и в следния миг от храсталака се изстреля едно животно, при чийто вид бившият лесничей избухна в гръмък кикот.