То не беше кон, а муле, но явно толкова старо, че родителите му трябва да са живели малко след Потопа. Дългите уши, които раздвижваше като крила на вятърна мелница, бяха напълно плешиви; грива вероятно отдавна вече не притежаваше, опашката се състоеше от един гол чукан, в добавка дръгливостта на животното хвърляше в ужас. Ала очите му бяха бистри като на младо конче и имаха израз, който би вдъхнал почит на познавача.

Веселостта на новия познат засегна неприятно Сам Хокинс:

— Защо се смеете, хер Роте?

— Как може още да питате? Тоя козел ли е наистина ездитното ви добиче?

— Козел? Е, да, вярно, моята Мери никога не е печелила приза за красота, но въпреки това аз не бих я заменил и за хиляда благородни жребеца. Спасявала ми е стотици пъти живота и би трябвало първо да я опознаете и тогава да съдите за нея, ако не се лъжа. Сега да възсядаме! Скоро ще настане вечер. Трябва да побързаме.

Двамата мъже яхнаха животните и ги подкараха обратно по посоката, от която лесничеят беше дошъл.

— В началото изпитах подозрение към вас — каза Роте, — понеже подхвърлихте, че съм имал кола. Още не съм ви попитал откъде го знаехте така сигурно.

— Ако се намирахте от по-дълго в прерията, хич нямаше да питате. От пояса ви се е провесил коларски камшик. Такъв е необходим на човек само когато се вози. А който се вози, има кола. Тъй ли е? Но нека не плямпаме, ами да яздим по-бързо!

Движеха се на изток и имаха в гърба си залязващото слънце, а отпред ширна савана, осеяна с отделни островчета от храсти. Сам Хокинс не мислеше, че има повод за някаква особена предпазливост, тъй като в последно време далеч наоколо не се бе мярнал никакъв индианец.

Ето защо нададе вик на изненада, когато внезапно забеляза отляво двама ездачи, от които той и лесничеят също вече бяха съгледани, защото онези бяха подкарали конете си в галоп и препускаха към тях.

— Гръм и мълния — подвикна към Роте, — чудесна историйка се забърква! Само не сваляйте, за Бога, още сега пукалото от рамото си!