— Джордж!

— Лидия! Ох, скъпата ми, бедна, сладка Лидия!

— Едва не ни уловиха!

— Стени, Лидия, не забравяй. Кристални стени, това е. О, признавам, наистина изглеждат като истински… Африка в гостната! Но всичко това е триизмерен свръхсензитивен цветен филм и ментален запис зад стъклени екрани. Изкуствени миризми и звукови ефекти, Лидия. Ето, вземи носната ми кърпа.

— Страх ме е. — Тя се сгуши в него и заплака тихо. — Видя ли? Усети ли? Прекалено е истинско.

— Стига, Лидия…

— Трябва да кажеш на Уенди и Питър да спрат да четат за Африка.

— Разбира се… разбира се… — Той успокоително я потупа.

— Обещаваш ли?

— Разбира се.

— И заключи за няколко дни детската, докато ми се успокоят нервите.

— Знаеш колко труден е Питър по този въпрос. Помниш ли какво беше миналия месец, когато за наказание заключих детската само за няколко часа? С Уенди е същото. Направо не могат без детската.

— Трябва да се заключи, и точка.

— Добре. — Той с нежелание заключи огромната врата. — Прекалила си с работата. Трябва да си починеш.

— Не зная… не зная — отвърна тя, издуха носа си и седна в едно кресло, което незабавно я залюля, за да я успокои. — Може би нямам достатъчно работа. Може би нямам достатъчно време за мислене. Защо не изключим цялата къща за няколко дни и не заминем на почивка?

— Искаш да кажеш, че искаш сама да ми пържиш яйца?

— Да — отвърна тя.

— И да ми кърпиш чорапите?

— Да. — Трескаво, насълзено кимане.

— И да чистиш къщата?

— Да, да… о, да!

— Но нали именно затова купихме тази къща? За да не се налага да вършим нищо от тези неща?

— Именно. Имам чувството, че нямам място тук. Къщата е съпруга, майка, а сега и гувернантка. Мога ли да се сравнявам с африкански велд? Мога ли да изкъпя и измия децата толкова бързо и добре, колкото го прави автоматичната вана? Не мога. И не става въпрос само за мен. А и за теб също. В последно време си станал ужасно нервен.