— Сигурно прекалявам с пушенето.

— Изглеждаш така, сякаш не знаеш къде да се денеш в тази къща. Пушиш малко повече всяка сутрин, пиеш малко повече всеки следобед и ти трябва малко повече приспивателно всяка нощ. Ти също започваш да се чувстваш ненужен.

— Нима? — Той замълча и се опита да погледне вътре в себе си, да види какво става там всъщност.

— О, Джордж! — Тя погледна през рамото му към вратата на детската. — Онези лъвове не могат да излязат оттам, нали?

Той също погледна към вратата и видя, че тя се тресе, сякаш от другата страна някой се хвърля върху нея.

— Разбира се, че не.

Вечеряха сами — Уенди и Питър бяха отишли на някакъв специален карнавал в другия край на града и се обадиха по видеоканала да кажат, че ще закъснеят, да не ги чакат за ядене. Леко объркан, Джордж Хадли гледаше как масата в трапезарията извлича топли ястия от механичните си вътрешности.

— Забравихме кетчупа — каза той.

— Извинете — обади се гласче от масата и кетчупът се появи.

Що се касае до детската, на децата нямаше да им навреди, ако останеше заключена известно време. Прекаляването с каквото и да било не е хубаво нещо. А стаята ясно показваше, че децата са прекарвали малко повече от разумното в Африка. Онова слънце. Все още го усещаше на врата си като гореща лапа. И лъвовете. Миризмата на кръв. Забележително е как детската бе успяла да улови телепатичните сигнали на детските умове и да изпълни всяко тяхно желание. Децата си бяха помислили за лъвове — и ето ги лъвовете. Зебри — ето ги и тях. Слънце — слънце. Жирафи — жирафи. Смърт — смърт.

Това последното. Дъвчеше машинално месото, което му бе нарязала масата. Мисли за смъртта. Та Уенди и Питър бяха твърде малки, за да мислят за смъртта. Всъщност не, никога не си прекалено малък за подобно нещо. Пожелаваш я на някой друг много преди да разбереш какво представлява. Още на двегодишна възраст стреляш по хората с пистолети с капси.