ОТПУСНАТИЯТ СТРАЖ ВИСЕШЕ ОТ КЛОНА НА ДЪРВОТО. Моят щастлив ден. Времето… Следата е ясна. Нещата са се променили, но не така драстично, за да не мога да кажа къде е. Светлините! Господи, да! Леден блясък, купчини призми… Само отворът да е още там… Трябваше да взема взрив. Имало е разместване, може би срутване. Трябва да вляза вътре. Да се върна после с Дороти. Но първо да разчистя, да се отърва от… това. Ако тя е още там… Може би е погълната. Това ще е много хубаво, най-хубавото. Обаче рядко става така. Аз… Когато стана. Сякаш не беше. Не беше това. Беше… Беше разместване на почвата. Разпукване, разцепване. Ледени висулки, които звъняха, тракаха, трещяха наоколо. Мислех си, че ще ни затрупат. И двамата. Тя тръгна навътре. Заедно с торбата с находките. Грабнах ги. Само защото бяха по-близо. Можех ли да й помогна, ако…? Не можех. Нима можех? Подът се хлъзгаше. Излизай. Няма смисъл да се случи и на двама ни. Излязох. Тя би направила същото. Не би ли постъпила така? Очите й… Гленда! Може би… Не! Не би могла! Просто не би могла! А аз можех ли? Глупости. След всичките тези години. Имаше миг. Но само миг. На затишие. Ако бях разбрал, че ще настъпи, бих могъл. Не. Избягах. Твоето лице на прозореца, на екрана, в предишен сън. Гленда. Не че не го направих. Пламък на хълмовете. Огън и очи. Лед. Лед. Огън и сняг. Пламтящо огнище. Лед. Лед. И право през леда лежи дългият път. Пожарът е високо горе. Писъкът. Трясъкът. И тишината. Излизам. Все пак. Различно? Не. Не би могло. Само така можеше да стане. Не беше моя вината… По дяволите. Всичко, което можах. Гленда. Напред и нагоре. Да. Дълъг завой. После надолу. Там завой назад. Кристалите ще… Никога вече няма да се върна на това място.

УВИСНАЛИЯТ КЛОН НА ДЪРВОТО ВИСЕШЕ НАД СТРАЖА. Схванах! Мислиш, че не виждам през мъглата? Не можеш да се промъкнеш до мене с тихи котешки стъпки. Също и партньорът ти оттатък пътя. Ще се поразтопя повече близо до основата ти. Много нещо за разчистване се е натрупало тук… Може и да се възползваш от паузата.