— Бих искала да съм те срещнала тогава.

— Взаимно е.

— Какъв си бил?

— Представи си ме какъвто искаш. Така ще изляза по-хубав.

Тя се смее. Оправя си филтрите. Мисли за Пол.

— А той, Пол, какъв е бил преди?… — пита тя.

— Може би много прилича на това, което е сега, само по-малко шлифован.

— С други думи, не искаш да кажеш?

Следата тръгва нагоре по-стръмна, завива надясно. Тя чува вятъра, но не го усеща. Сива облачна сянка покрива всичко, но нейната/неговата следа е осветена.

— Всъщност наистина не знам — казва Олдън след време — и не бих гадал за човек, на когото ти държиш.

— Галантен си — отбелязва тя.

— Не, само честен — отговаря той. — Може да сбъркам.

Продължават до върха на височината. Дороти дълбоко си поема дъх и затъмнява още повече очилата си срещу внезапното сияние, когато натрошен лед засипва всичко наоколо с парченца като конфети, искрящи във всички цветове на дъгата.

— Боже! — казва тя.

— Или богиньо! — отвръща Олдън.

— Богиня, спяща сред пламъци?

— Не е спяща.

— Тя би била твоята дама, Олдън — ако наистина я има. Бог и богиня.

— Не искам богиня.

— Виждам следите му — водят натам.

— Изобщо не се отклоняват, сякаш той знае къде отива.

Тя ги следва, прекосява склонове като извивки на бледо тяло. Целият свят е покой, светлина и белота. Сега на китката й Олдън тихичко си тананика стара мелодия — тя не е сигурна дали за любов или за бойни подвизи. Разстоянията са изопачени, перспективата — изкривена. Тя открива, че си тананика тихичко заедно с него, докато върви към мястото, където следите на Пол изчезват и навлизат в безкрайността.