ПОКЛОНЕНИЕ. Той се отклонява, завива, бави се сред разръфаните издатини — паднал лед, натрупан на купчини лед — в полята, където планина и ледник се борят в забавен каданс под акомпанимента на случайни пукащи и звънтящи звуци, удари, тътнежи и потракването на духаните от вятъра ледени кристали. Тук повърхността е и нацепена, и твърде неравна. Пол изоставя шейната си. Закрепва за колана пакета си, закотвя шейната и тръгва пеша.

Отначало върви бавно и внимателно, но старите му рефлекси се възстановяват и скоро тръгва по-бързо. Докато се придвижва от ярката светлина в сянка, минава покрай ледени форми като гротескни статуи от стъкло. Склонът се е променил, не е такъв, какъвто го помни, но чувства, че е на прав път. И надолу, надолу, и надясно…

Да. Онова по-тъмно място. Каньонът или блокираният пасаж — каквото там беше. И това изглежда правилно. Леко променя посоката. Вече се поти под защитните си дрехи и дишането му се учестява, щом ускорява крачки. Зрението му се замъглява и за миг, някъде между сиянието и сянката, той сякаш вижда…

Спира, за миг се олюлява, после поклаща глава, изсумтява и пак продължава.

Още сто метра — и вече е сигурен. Тези каменисти ридове на североизток, твърдите като диамант снежни поточета между тях… Вече е бил тук.

Спокойствието е почти потискащо. В далечината вижда пяната от издухан сняг, която избликва и се завихря надолу от висок бял връх. Ако спре и се ослуша внимателно, може дори да чуе далечните ветрове.

В средата на облаците, точно под главата му, има дупка. Изглежда така, сякаш гледа надолу към езеро в кратер.