Повече от необичайно. Изкушава се да се върне. Транквилантът вече не действа, стомахът му се бунтува. Като че ли иска да открие, че това не е мястото, което търси. Но знае, че чувствата не са много важни. Продължава и се изправя пред отвора.

Има някакво разместване, някакво стесняване на пътя. Приближава се бавно. Цяла минута гледа прохода, преди да помръдне, за да влезе.

Бута нагоре очилата си, когато навлиза в по-неосветения участък. Протяга облечената си в ръкавица ръка, опира я о изпречилата се пред него стена и натиска. Твърдо. Докосва стената зад себе си. Също.

Още три крачки и пътят застрашително се стеснява. Обръща се и тръгва с рамото напред. Светлината помръква, повърхността под краката му става хлъзгава. Забавя ход. Плъзга ръка по всяка стена, докато бавно напредва. Преминава през мъничко петънце светлина под отворен комин в леда. Над него вятърът извива висока нота, почти я изсвирва.

Проходът започва да се разширява. Когато дясната му ръка се протяга към стена под по-остър ъгъл, той губи равновесие и залита натам. Отдръпва се, за да балансира, но левият му крак се подхлъзва назад и той пада. Опитва се да се изправи, пак се подхлъзва и отново пада.

Запълзява напред с ругатни. Този участък преди не беше хлъзгав… Киска се. Преди? Преди век… За толкова време нещата се променят. Те…

Извън пещерата вятърът започва да вие и той вижда как подът се надига. Поглежда нагоре към склона. Тя е там.

Дълбоко от гърлото му излиза слаб звук, той спира, вдигнал леко дясната си ръка. Тя носи сенките като воали, но те не скриват идентичността й. Той гледа. По-лошо е, отколкото беше очаквал. Попаднала в капана, известно време след това трябва да е била жива…

Той поклаща глава.

Безполезно. Сега трябва да я изсекат от ледовете и да я погребат — да я премахнат.

Той пълзи напред. Леденият склон се изравнява, когато съвсем я доближава. През целия му път напред очите му не се отместват от нея. Сенките се плъзгат по нея. Вече почти я чува.