С мен тези двама души се опитаха да се закачат само веднъж, но получиха такъв урок, че после не смееха да се мернат пред очите ми.

Трябва да спомена само още и за двама индианци, които снежната буря също така беше докарала във форта. Те твърдяха, че принадлежат към племето кадо, но навярно бяха изпъдени от някое друго племе. Възнамеряваха да потеглят надолу, към Карфас, и затова отсега тъкмяха лъкове и стрели, та по пътя да могат да убиват дивеч. Ние им подарихме, каквото можахме, но за съжаление във форта нямаше нито коне, нито пушки.

В началото на февруари неочаквано настъпи известно затопляне, духна южнякът, заваля дъжд. Снегът скоро изчезна и ние вече можехме да мислим за продължаване на пътешествието си. Първи тръгнаха двамата индианци, разбира се, пеш. Дадохме им добър запас от храна, който положително щеше да им стигне до форт Хилок, където щяха да спрат на почивка. Два дни по-късно потеглиха и братята Бърнинг, а на следния ден те бяха последвани от Грайндер и Слак. Гочно тогава бях с Винету при вратата. Когато минаваха край нас, Слак извика:

— Не ни се изпречвайте вече на пътя. Господ да ми вземе ума, ако още при първата среща не ви претрепя като кучета.

А Грайндер прибави заплашително:

— Да, помнете това, негодници. Да ослепея, ако не ви изпратя на оня свят заради плесницата, която ми ударихте.

Ние, разбира се, се престорихме, че не сме чули нищо. От такива хора нямаше защо да се страхуваме.

Като опитни ловци изчакахме още един ден, за да се уверим, че времето няма да се развали. След това потеглихме и ние. Всеки знае, че язденето по разкаляна почва не е особено приятно. Но нашите чудесни жребци си бяха отпочинали отлично през тези няколко седмици и сега леко преодоляваха всички пречки. Пред себе си ние виждахме ясните отпечатъци на всички, напуснали форт Ниобрара преди нас. Те, изглежда, без изключение пътуваха към форт Хилок, където отивахме и ние. Това ме накара да се обезпокоя за братята Бърнинг.