Бях се научил, че в последните дни Слак и Грайндер изгубили много пари на комар, а тези хора бяха способни на всичко. Както ние, така и те знаеха, че двамата братя носят със себе си злато и макар че бяха твърде подли да излязат в открита борба, все пак допусках, че ще им устроят засада. Когато съобщих опасенията си на Винету, той не отговори нищо, но петите му веднага пришпориха жребеца, което беше по-ясно, отколкото ако беше казал: «Имаш право, да побързаме и настигнем разбойниците.»

Няма никакъв смисъл да описвам незначителните подробности на пътуването. След няколко дни усилена езда се намерихме толкова близо до форт Хилок, че на другия ден вече щяхме да сме там.

Следите пред нас бяха съвършено ясни. Индианците, като пешеходци, макар да имаха два дни преднина, много скоро щяха да бъдат настигнати от братята Бърнинг. А от следите на Грайндер и Слак се виждаше, че са пришпорвали толкова жестоко конете си, щото се намираха вече на незначително разстояние от двамата братя. Това ме разтревожи още по-силно. Защо тези двама разбойници бяха яздили толкова бързо? Дали само за да стигнат по-скоро във форт Хилок, или пък наистина имаха намерение да нападнат и ограбят братята? През последните няколко часа всичко щеше да се изясни. Ако следите покажеха, че Грайндер и Слак са задминали Бърнингови, опасенията ми щяха да станат неоснователни.

Продължихме да препускаме в галоп през равнината все покрай следите, които внимателно наблюдавахме. Измина час, след него още един, после Винету неочаквано спря коня си, а когато и аз спрях моя, заяви:

— Двамата мъже на име Бърнинг са обречени. Тази нощ ще бъдат убити.

Само кимнах, защото и аз бях на същото мнение. Той продължи:

— Разликата между двете следи е около час. В последните осем мили тя не намаля. Значи Грайндер и Слак не искат да задминат Бърнингови, а да ги настигнат по тъмно и да ги убият.

— Господи! — извиках аз. — А ние не можем да им помогнем с нищо!