Докато препускахме към форта, забелязах как приятелят ми стиска устни и най-после промълви:

— Ето, моят брат още веднъж може да се убеди кои са по-добри — червенокожите или белите.

Какво трябваше и какво можех да отговоря? Нищо! Пък и нямаше време, защото неочаквано към нас се приближи голяма група конници. Това беше гарнизонът на форт Хилок, воден от един подпоручик. Сред конниците видяхме двама индианци, вързани за седлата на конете си. Когато групата спря, офицерът направо ни запита:

— Забелязахте ли нещо нередно по пътя си, господа?

— Да, на три четвърти час оттук намерихме труповете на двама ограбени мъже. Но аз виждам индианци между хората ви. Защо сте ги вързали?

— Защото те са убийците. Сега отиваме да погребем жертвите им, а тях да обесим над гробовете. Може би вие знаете, че правосъдието на запад е бързо.

— Разбира се, че знаем, сър. Но сигурен ли сте, че именно тези двама индианци са престъпниците?

— Разбира се, че са те. Хванахме ги с конете и оръжието на ограбените.

— А от кого научихте това?

— Човече, кой ви дава право да ме разпитвате? Аз съм офицер и обяснения не давам!

Подпоручикът се обърна и вече се готвеше да пришпори коня си, когато извиках:

— Стойте, сър! Само още миг! Не се ли намират във форта други две лица, чиито показания са дали повод за арестуването на индианците?

С това аз успях да го заинтригувам и накарам да ме изслуша. Когато свърших разказа си, той ме погледна смаян и каза:

— Хм! Грайндер и Слак нямат особено почтен вид. Добре, ще се върна, но тежко ви, ако се подигравате!

Той избра шестима души, които да погребат мъртвите, а след това всички потеглихме обратно към форта. Индианците не биваше да разговарят с нас, но от погледите им личеше колко са ни благодарни.

Бяха изминали само минути, когато внезапно заваля сняг и температурата рязко спадна. Винету погледна загрижено небето. Но нямахме време за приказки, защото вече наближихме форта.