— Хау! — потвърди вождът. — Невъзможно е да ги настигнем толкова бързо, защото след два часа ще настъпи нощ и няма да виждаме вече следите. Но нека не губим време. Да се спуснем колкото се може по-бързо след тях и да молим великия Маниту да спаси двамата братя.

Яздихме до мръкване, после почивахме няколко мъчителни часа, а с пукването на зората възседнахме конете и продължихме напред. За наше най-голямо отчаяние скоро видяхме по следите на разбойниците, че те малко по малко са догонвали двамата братя. Всеки миг можеше да ни донесе тъжната вест, че два човешки живота са унищожени.

Яздехме между храсталаци, където следите завиваха. Но щом завихме и ние, конете сами се заковаха на място. Пред нас в голяма локва кръв лежаха братята Бърнинг. Скочихме от конете да огледаме труповете им. Смъртта беше настъпила още снощи. За наша изненада забелязахме, че те не са били застреляни, а прободени с нож. Да убиеш човек с нож — иска се много по-голяма смелост, отколкото да го застреляш отдалеч с пушката си. Нима убийците бяха по-малко подли, отколкото ги мислихме? Или пък имаха някакво основание да предпочетат ножа пред куршума?

Не останахме при труповете дълго, а веднага се спуснахме по следите на злодеите, които за наша изненада водеха право към форт Хилок. Нима след престъплението те нямаше да избегнат това населено място?

След около половин час видяхме от следите, че конниците са спирали. Тук вече имаше не само следи от копита, а и от човешки крака. След това дирите се разклоняваха — в две посоки по двама конника. Какво значеше това? Спряхме се и Винету извика:

— Дявол да го вземе! Тук убийците са настигнали двамата индианеца и са им подарили откраднатите коне.

С каква прозорливост Винтеу откри пак истината! Едва сега разбрах защо убийците бяха проболи жертвите си с ножове. Така те искаха да уличат двамата индианци, а ето че стоварваха върху тях и нова улика.