Все така безмълвно се качихме на втория етаж. Игнатиев отключи вратата на лабораторията, светна настолната лампа. Мокрия си шлифер захвърли направо на табуретката; аз направих същото. В сухата миризма на метал, гума и още нещо, типично лабораторно, се прокрадна боязливият аромат на горски дъжд. Върху табуретката застинаха безформените очертания на шлиферите ни. Лампата слабо осветяваше многобутонните пултове, грапавите стени на обемистите анализатори, бъркотията на захранващите кабели, из полумрака като мътни очи гледаха прозорчетата на всевъзможни осцилографи, терминали и тем подобни.
— Настанявай се — Игнатиев се прокашля, потърка ръцете си, сякаш го тресеше, и приближи към пулта една свободна табуретка. — Сега ще настроя апаратурата.
— И какво ще има?
— „Ще има това, че нас няма да ни има“, както е обичал да казва един селски поп на Пушкин. Всъщност не очаквай кой знае какво. Всичко е само така, първи опити…
Той притихна, свещенодействувайки над нещо, което не се виждаше от гърба му. Горната част на лицето му и сресаната коса мътно се отразиха в белезникавото огледало на терминала като в сънната повърхност на някаква неземна вода. От прозореца духаше, навън все още ръмеше. Едва дочуващото се бръмчене на тока наля пространството зад ребристите прорези в кожуха на съседния апарат с тлееща оранжева светлина. Отместих лакътя си и се настаних по-удобно. От календара на стената ми се усмихваше красавица в шарен бански костюм. „Гланцово мъртвило“ — помислих аз мимоходом. Не изпитвах някакво особено вълнение, макар да разбирах прекрасно, че никой няма просто така да ме покани през нощта в лабораторията. Но засега най-яркото ми впечатление беше полската мишка, която се разхождаше в центъра на научното градче като у дома си.