Вътре в оживелия терминал нещо басово избуча, заблестяха някакви линии и се разляха на вълни от цветни петна. Звукът веднага секна. Безформените петна в един миг се построиха в изображение. Веждите ми неволно се повдигнаха, защото очаквах всичко друго, но не и върху екрана на терминала да се появи добре познатата на всички картина на Серов „Момичето с прасковите“. Изглеждаше така, сякаш беше предаване от Третяковската галерия. Наистина компютърът толкова точно пресъздаваше всички оттенъци на цветовете, че само светлинната основа на копието, която не приличаше на боя, пречеше да се приеме изображението за картина. Но все пак сигурно не заради това ме бяха домъкнали тук!

— Е, как е? — обърна се към мене Игнатиев.

— Сполучливо, сполучливо — смутено промърморих аз. — Невероятно сходство… Това нов начин за копиране ли е?

— Пък понапрегни си фантазията, де — къс смях последва отговора. — Помисли си за какво ни е копие, след като имаме оригинала?

Не отговорих. Когато учените запознават страничен човек с резултатите от работата си, често задават въпрос, на който никой освен тях не може да отговори, и в такива мигове неволно се чувствуваш глупак. Невинна, но понякога обидна за страничния човек мода! Изглежда, раздразнението се бе отразило на лицето ми, обаче това не направи впечатление на Игнатиев, даже по-скоро го развесели. С жест на фокусник той извади от джоба си пакет цигари.

— Според тебе какво ще направя сега?

— Ще затанцуваш гопак!

— Не, сериозно!

— Е, ще запушиш…

— Така! По един мой жест ти лесно можа да възпроизведеш цяла серия последващи. Извинявай, още един въпрос: на многолюдна улица често ли се блъскаш в минувачите?