Като обърна глава към терминала, Игнатиев докосна някакъв превключвател.

Отначало не се случи нищо. Все така равно светеше екранът, все така си стояха прасковите пред момичето, все така неподвижен беше погледът му, все така неизменни бяха отдавна положените от художника светлосенки. И изведнъж тези сенки се разместиха! Трепнаха като че от движението на облак зад прозореца. И веднага, като от появила се сълза, заблестяха очите на момичето. То мигна. Стискайки прасковата, мръднаха крайчетата на пръстите му.

Стори ми се, че табуретката под мене се превръща в люлеещ се надут балон. Конвулсивно преглъщайки, аз се свих, за да запазя ако не физическото, поне душевното си равновесие.

Междувременно устните на момичето трепнаха.

— Нима още никой не се е вкаменил, докато ви позира? — каза тя предизвикателно. — Странно…

— На кого?! — извиках аз, целият наведен към терминала. — На кого говори?!

— Ама че въпрос — разбира се, на Серов! Да фиксираме момента.

Сухо изщрака превключвателят. Момичето си остана така, с полуотворена уста. Нейният влажен, малко умолителен, едновременно протестиращ и едва усмихващ се поглед беше устремен право към мене. Тоест, разбира се, не към мене — към художника. Към човека, който отдавна не е между живите. Както впрочем и самото момиче…

Но то току-що се движеше! Говореше! Живееше в пространството на терминала! Това нямаше нищо общо с киното, то реално беше тук, именно сега, и трябваше само да се натисне копчето, за да продължи неговият самостоятелен живот!

Отскочих назад, без да свалям очи от нея.

— Не! — изтръгна се от мене. — Откъде е известно, че този глас е неин, че тези думи са нейни?!

Отговорът не последва веднага. Обърнатото в профил лице на Игнатиев изглеждаше застинало на фона на нетрепващите отблясъци на екрана.

— Гласът, разбира се, е синтезиран от компютъра — проговори той глухо. — Както и движенията, и думите й.