Почувствувах, че по гърба ми пропълзяха ледени мравки.
— Тя гледа така, сякаш ни вижда — едва успях да проговоря.
— Не — поклати глава Игнатиев. — На миналото не е дадено да се вглежда в бъдещето. Само ние я виждаме.
— Оживяло минало…
— Страхувам се, че дори сега не можеш да си представиш до каква степен оживяло! Искаш ли да погледнеш Серов в този миг? Да чуеш отговора му?
— Но нали него го няма на картината!
— Но има снимки, рисунки, спомени за него и семейството на Мамонтови, още е запазен домът, където се е случило всичко това. В компютъра са заложени всички наши знания за онова време, а животът на известните хора е много по-лесно да бъде моделиран, защото за тях са запазени най-много сведения. Но даже постъпките на обикновените хора, ако те поне веднъж са били докоснати от лъча на изкуството… Ето, гледай!
Игнатиев стремително се обърна към пулта. Екранът мигна, угасна, отново мигна, озари се от люлякова светлина; плъзнаха се неясни сенки, изчезнаха, появи се вече нещо друго, устойчиво — брези, бродеща между тях женска фигура. В предвечерния здрач слабо светлееше лице. Открои се по-ясно. Ахнах. Същото момиче! Не, вече не е същото — пораснало е…
— Моделиране на по-нататъшната съдба — почти без да отваря устни, коментираше Игнатиев. — Компютърът произволно търси друг отчетлив миг от живота й… Аха! — той тържествуващо посочи скалата. — Деветдесетпроцентова достоверност, а времето — единадесет месеца и шест дни след нарисуването на картината! Интересно, интересно, и аз още не съм виждал това, да погледаме какво е правило тогава нашето момиче…