Тя нищо не правеше. Забави крачки, сякаш изнемогнала се подпря на стъблото на една бреза. Вероятно през тънката рокличка на девойката бе проникнал вечерният хлад — тя бързо и зиморничаво потрепна с рамене. Лицето й бе бледо. Или така изглеждаше в мрака? Този път изображението не беше съвсем отчетливо. Ясно се виждаха брезите, но на израза на лицето като че ли не му достигаше завършеност. Или просто беше възбудено? Нещо в него се променяше ежесекундно. Надежда, нетърпение, страх?

— Какво става с нея? — попитах с настойчив шепот. — Къде се намира?

— Откъде да зная! — със същия шепот ми отвърна Игнатиев. — През осемнадесети век Кювие разбра как може само по една костица да се възстанови обликът на цяло същество, а ние се опитваме, все още само се опитваме… Тихо!

Зад огледалото на екрана се случи нещо. Изведнъж лицето на девойката засия, тя цялата се устреми напред — тъмнокоса, с плътни устни, радостно — трепетна. Това беше неосъзнат порив. Сякаш опомнила се, тя веднага сведе поглед, небрежно се облегна и като повдигна очи към небето, побърза да си сложи маската на мечтателен покой. Впрочем, притворството не й се отдаваше. Забравих, че гледам в екрана! Реална беше смрачената гора, реално беше повдигнатото към дървото объркано лице на девойката, реална беше плътната тишина на лятната вечер, в която внезапно изтрещяха сухите съчки под нечии вече близки стъпки…

Видях врязващо се в пространството мъжко рамо.

Изпреварвайки мисълта ми, ръката на Игнатиев се стрелна към пулта. Терминалът изгасна, изображението — не, самото минало! — изчезна в него.

— Не може! — със звънтящ глас извика Игнатиев. — Прекалено… прекалено интимно е…

Вдървено кимнах, взех шлифера си, с треперещи ръце го навлякох. От стенния календар в упор ме гледаше гланцовото мъртвило в шарен бански. Мъртвило ли? Бързо отместих поглед. Игнатиев мълчаливо изключи апаратурата от мрежата. Без да си разменим нито дума, излязохме на улицата.