— Невъзможно!
— Дръжте си човката затворена! Не съм толкова глупав, за да се захващам с невъзможни неща.
— Но ще са ви необходими камери за поместване на мунициите за двадесет и пет изстрела!
— Имам ги.
— Но ще бъдат големи и неудобни и сигурно ще пречат.
— Камерата е фактически една. Много е удобна и никак не пречи. Ето това желязо представлява камерата.
— Хмм. От вашата специалност не разбирам много, но я ми кажете как сте разрешили проблема с нагорещяването? Не се ли нагрява много цевта?
— И през ум не й минава. Материалът и начинът на обработка на цевта са моя тайна. Впрочем винаги ли ще е необходимо всичките двадесет и пет изстрела да се дават един след Друг?
— Едва ли.
— Е, виждате ли! Това желязо ще се задвижва с помощта на специален механизъм. Двадесет и петте дупки в него ще съдържат същия брой патрони. При всеки изстрел желязното тяло ще се превърта и придвижва и така ще подава в цевта следващия патрон. Тази мисъл ме занимаваше дълги години; но нямах успех. Вече съществуват всички изгледи за реализирането й. И сега имам добро име като оръжеен майстор, но с тази пушка ще стана прочут, много прочут и ще спечеля сума пари.
— Но ще си спечелите и нечиста съвест. Известно време Хенри не свали учудения си поглед от лицето ми и най-сетне ме попита:
— Нечиста съвест ли? Откъде-накъде?
— Мислите ли, че съвестта на убийците е чиста?
— Zounds! Да не би да искате да кажете, че съм убиец?
— Сега все още не, но скоро ще станете, защото съучастничеството в убийство е също така грозно, както и самото убийство.
— Да ви вземат дяволите! Ще внимавам да не стана никога съучастник в убийство.
— Само в едно убийство ли? Ще станете съучастник в масови убийства! Помислете: щом като изработите пушка, която стреля двадесет и пет пъти непрекъснато, и я дадете в ръцете на кой да е скитник, в прериите, в горите и планините-ще започне веднага страхотно избиване. Ще започнат да избиват нещастните индианци като койоти и след няколко години няма да остане нито един-единствен индианец! Искате ли всичко това да ви тежи на съвестта?