— Ама че грийнхорн! Ще ме накара да побеснея с нахалството си!

Оставих го да си мърмори, защото го познавах добре, извадих си една пура и я запалих. Около четвърт час цареше мълчание. Повече той не можа да издържи. Вдигна цевта на пушката срещу светлината, погледна през нея и продума:

— Стрелянето е по-трудно от зяпането на звездите или четенето на старите глинени плочки на Навуходоносор. Ясно ли е? Държали ли сте някога пушка в ръцете си?

— Често.

— А прицелвали ли сте се, натискали ли сте спусъка?

— Мисля, че да — засмях се аз развеселен.

— А улучвахте ли?

— Разбира се!

Той отпусна бързо ръката си, която държеше цевта, погледна ме пак и каза:

— Да, разбира се, улучвали сте! Но какво?

— Целта, разбира се!

— Какво? Да не би наистина да сте решили да ми пробутвате тази лъжа?

— Аз твърдя, а не лъжа. Всичко е истина.

— Дяволите да ви вземат, сър! Човек не може да ви разбере. Убеден съм, че не можете да улучите дори зид, който е пет метра висок и десет метра дълъг, а вие правите при вашите твърдения такава сериозна и сигурна физиономия, че човек може да го хванат нервите. Не съм ученик, на когото давате уроци, ясно ли е? Как може един такъв грийнхорн и книжен плъх като вас да твърди, че можел да стреля! Човек, който се е ровил из турски, арабски и всякакви други глупави книги, не може да е намирал време и за стреляне. Я снемете за малко онази стара пушка от пирона и се прицелете! Това е най-добрият мечкоубиец, който съм държал някога в ръцете си.

Отидох до пирона, свалих пушката и се прицелих.

— Е-хей! — извика Хенри, като скочи от мястото си. — Какво е това? Тази пушка изглежда в ръцете ви като някое леко бастунче, а всъщност е най-тежката пушка, която съм виждал! Нима сте толкова силен?