Вместо да му отговоря, аз го сграбчих за закопчаното сако и колана на панталоните и го вдигнах нагоре с дясната си ръка.

— По дяволите! — извика той. — Пуснете ме! Много по-силен сте и от моя Бил.

— Вашият Бил? Кой е той?

— Беше мой син, който … но да не говорим за това! Той е мъртъв, както и другите. Щеше да стане голям юначага, но го убиха заедно с останалите, докато ме нямаше. Фигурата ви е подобна на неговата, имате почти същите очи и същата гънка край устата. Затова ви… впрочем това не ви засяга!

Лицето му изразяваше дълбока печал, но той прекара ръката си по него и после продължи да говори с обичайния си тон: .

— Но, сър, при вашата мускулна сила е просто много жалко, че сте се нахвърлили така върху книгите. Трябваше да спортувате!

— Спортувал съм.

— Наистина ли?

— Да.

— Бокс?

— Не е популярен при нас. Но в гимнастика и борба мога да се меря с доста хора.

— Езда?

— Също умея.

— Фехтовка?

— Сам съм предавал уроци.

— Сър, не преувеличавайте!

— Искате ли да опитаме?

— Благодаря! Още ми държи влага отпреди малко! И изобщо трябва да работя. Сядайте!

Той се върна при пресата, а аз се подчиних на подканата му. Последвалият разговор беше едносричен. Изглежда, че Хенри беше зает с други по-важни мисли. Изведнъж той остави работата си, погледна ме и попита:

— Занимавали ли сте се с математика?

— Беше една от любимите ми науки.

— Алгебра, геометрия?

— Е, разбира се!

— Земемерство?

— С голямо желание. Често за собствено удоволствие съм кръстосвал насам-натам с теодолита в ръка.

— И можете действително да измервате?

— Да. Участвал съм в измервания на равнинни и планински терени, с което, разбира се, не искам да кажа, че гледам на себе си като на съвършен земемер.

— Много добре, много добре!