Но за да не стоя със скръстени ръце, от доста време се скитах из тълпата и се оглеждах наоколо — напразно. Беше станало обед и горещината бе голяма. Намирах се на красивата широка Къмън Стрийт, когато погледът ми попадна на рекламата пред някаква немска бирария. Глътка пилзенско пиво нямаше да ми навреди в тази жега и аз влязох в заведението.

По големия брой посетители можеше да се съди колко търсена беше тази бира още по онова време. Едва след дълго оглеждане успях да открия един свободен стол в най-отдалечения ъгъл. Край малката масичка, която стоеше там, имаше само две места. Едното беше вече заето от някакъв човек, чиято външност можеше да накара всеки посетител да се откаже да седне на съседното място. Въпреки това аз се приближих до него и попитах дали второто място е свободно.

По лицето му пробягна почти съжалителна усмивка. Огледа ме изпитателно и кажи-речи презрително.

— Имаш ли пари, сър? — осведоми се той.

— Разбира се! — отвърнах аз, учуден от този въпрос.

— Значи можеш да си платиш сметката?

— Струва ми се, че да.

— Well, тогава защо ме питаш дали можеш да седнеш тук? Струва ми се, че си дъчмън

Признавам си откровено, че поведението на този човек ми направи впечатление. Строго погледнато, думите му бяха обидни за мене и аз изпитвах неясното чувство, че не трябва да му остана длъжен, а поне привидно да му се поопъна. И така аз седнах и повдигнах вежди:

— Ако смятате, че съм немец, имате право, сър. Обаче ви забранявам да използвате прякорите „дъчмън“ и „гринхорн“. Всеки по-млад човек може да бъде научен на нещо и без да бъде обиждан.

— Pshaw! — обади се той равнодушно. — Не се мъчи да се лютиш. Няма да доведе до нищо! Не исках да те обидя, но наистина не знам как можеш да се перчиш пред мен. Олд Дет