Олд Дет! Ах, значи този човек беше Олд Дет! Често бях чувал за прославения уестмън. Името му се носеше край всички лагерни огньове отвъд Мисисипи, а беше достигнало дори и до градовете на Изтока 

Никой не знаеше истинското му име. Олд Дет бе неговото „бойно име“; беше му прикачено поради страшно слабата му фигура. „Старата смърт“! Като го гледах да седи пред мене, изведнъж разбрах защо носеше това име.

Този уестмън беше много висок и силно приведената му фигура се състоеше сякаш само от кожа и кости. Кожените му панталони бяха много широки за слабите му крака, а кожената му ловна риза се беше свила с времето толкова много, че ръкавите й му стигаха почти до лактите. Всички кости на ръцете му се виждаха така ясно, като че ли бяха ръце на скелет.

От яката на ловната риза стърчеше дълъг мъртвешки врат, в чиято кожа адамовата му ябълка висеше като в торбичка. А главата му! Изглежда, че по нея нямаше и пет лота 

Дългите и сухи крака на този човек бяха обути в някакво подобие на ботуши, всеки един от които бе скроен от цяло парче конска кожа. Беше им сложил грамадни шпори, чиито колелца представляваха сребърни мексикански монети.

До него на земята лежеше конско седло заедно с юздите и оглавника. На него бе облегната една от онези много дълги карабини, станали известни в Кентъки, които сега се срещат твърде рядко, защото трябваше да отстъпят на пушките със задно пълнене. Останалото му въоръжение се състоеше от закривен ловджийски нож и два големи револвера, чиито дръжки стърчаха от колана му. Този колан имаше формата на кожено черво, приличаше на кемер и по него бяха окачени индиански скалпове с големината на човешка длан; вероятно старият ловец ги бе смъкнал собственоръчно от победените си неприятели.

Келнерът ми донесе една бира. Когато поднесох чашата към устните си, ловецът вдигна своята чаша срещу мене.

— Чакай, не бързай толкова, сър! Да се чукнем преди това. Чувал съм, че такъв бил обичаят в отечеството ти отвъд океана.