— Да, разказа ни! Но ще ти кажа само едно: няма да стигнеш до писането на книги, защото няма да се върнеш жив от Запада.

— Охо!

— Да, охо! — подигра ми се той. — А никой мъртвец не може да пише книги, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!

След тези думи той ме остави засега на мира. През следващите дни имаше немалко подобни шеговити престрелки между двете страни, но цялата работа приключи с това, че Сам се съгласи с мен. Тримата ми приятели дори заявиха че са готови да ме придружат, ако изчакам настъпването на по-топлото годишно време. Те искаха преди всичко добре да си отпочинат. Аз обаче не желаех да чакам толкова дълго и след осем дни се разделих най-сърдечно със спътниците си, които бях обикнал. Щяха да изминат години, докато се срещнем отново с тях, и то в една съвсем друга местност.

Ще кажа само няколко думи за следващите месеци. Половината от сумата, която получих като възнаграждение за труда си, изпратих в къщи, а по-голямата част от другата половина вложих в една банка като паричен резерв. С остатъка се отправих бодро на път, към нови приключения.

Използвах зимните месеци за изучаване говора на различни индиански племена, които бяха приятелски настроени към апачите. Иначе старателно избягвах среща с други червенокожи. Поостанах по-дълго време само при едно племе на команчите. С неговия вожд Тевуа-шохе 

По пътя към мене се присъедини англичанинът Емери Ботуел, образован, предприемчив и смел човек, с когото се срещнах по-късно отново в Сахара; много от моите читатели знаят това

В пуеблото на апачите бях посрещнат с ликуване. За моя най-голяма радост и Винету беше там; беше се върнал още преди няколко месеца от безплодното си преследване на Сантър. След като гонил убиеца до Ню Орлиънс и оттам обратно до Виксбург, той изгубил следите му в бъркотията на гражданската война. Сантър имал щастието да избяга.