— Нещо такова. С мене има още един човек, който остана да наблюдава червенокожите, докато пристигнем.

— Умно сте постъпили… Но я се отдръпнете бе, хора! Не е станало никакво нещастие, ами ни се предлага едно тъй желано развлечение.

От съседния вагон бяха дочули разговора ни и новината се разпространи със светкавична бързина. Всички пътници се втурнаха към нас, заблъскаха се и завикаха един през друг, задавайки безброй въпроси. Но след думите на началника на влака настъпи необходимото спокойствие и ред.

— Пренасяте товар злато и сребро, нали? — попитах аз началника на влака Фанинг.

— Кой ви каза?

— Индианците. Предвожда ги някакъв бял бандит, който иска за себе си скъпоценния метал, а пък всичко останало заедно със скалповете ще бъде за червенокожите.

— Ах, тъй ли? Как ли е научил мерзавецът какво пренасяме?

— Разбрал го е, изглежда, от някакъв чиновник по железниците. Но не мога да ви кажа по какъв начин.

— Все ще го изкопчим от него, ако ни падне жив в ръцете, което много ми се иска да стане. Но я ми кажете името си, сър, та човек поне да знае как да се обръща към вас!

— Моят другар се казва Безухия, а аз…

— Безухия? Behold! Славен юначага, ще свърши работа за десетима! А вашето име?

— В прерията ме наричат Поразяващата ръка.

— Поразяващата ръка, който преди около три месеца бе преследван на север в Монтана от повече от сто сиуси и премина целия Йелоустоун от Сноу Маунтънс до форт Юниън за шест дни със снегоходки?

— Да.

— Сър, неведнъж съм слушал за вас и се радвам…

— Да оставим това, мистър Фанинг, а по-добре вземете някакво решение! — прекъснах началника на влака. — На индианците е известно точното време на пристигането на влака и ако се бавим твърде много, може да заподозрат някакво предателство.

— Прав сте. Тогава нека обсъдим само най-важното. Преди всичко бих искал да знам разположението на червенокожите. Когато се каниш да нападнеш неприятел, трябва да се осведомиш какви предохранителни мерки е взел противникът.