— Говорите като велик пълководец, сър! — усмихнах се аз. — За съжаление не мога да ви дам достатъчно точни сведения. Трябваше да ви предупредя и не биваше да чакам, докато индианците заемаха позициите си за нападение. Ще научим всичко необходимо от моя спътник. Когато ви помолих да вземете решение, с това исках само да разбера дали изобщо имате намерение да ги нападнете.

— Разбира се, че ще ги нападна — отвърна той разпалено. — Мой дълг е веднъж завинаги да накарам тези хорица да загубят апетит за нашите стоки. Вие и вашият другар сте твърде малко срещу шестдесет индианци и не бива да рискувате да…

— Pshaw, сър! — прекъснах го аз. — Ние си знаем какво бива да рискуваме и какво не. В случая не е толкова важен броят на хората, а някои други неща, които човек трябва да има в юмрука и в главата си. Ако в тъмнината на нощта дам двайсет и пет изстрела с карабината си «Хенри», без да е необходимо да я зареждам, то индианците няма да знаят дали си имат работа с двама, или двайсет души. Слушайте, мъже, кой от вас носи оръжие?

Всъщност въпросът ми беше излишен. Можех да бъда сигурен, че всеки от тези хора носи огнестрелно оръжие. Но началникът на влака показваше с поведението си, че иска да поеме ръководството в свои ръце. Не биваше да допусна подобно нещо, понеже да предвождаш нощно нападение срещу индиански отряд, е начинание, изискващо по-големи качества от онези, които е възможно да притежава един служител на железниците, даже и да е някой предприемчив и смел човек. Хората около мен отговориха в един глас:

«Всички!», а началникът на влака добави:

— Заедно с мен пътуват шестнайсет железопътни работници, които великолепно умеят да боравят със своите ножове и карабини, и двайсет доброволци с назначение форт Скот, въоръжени с пушки, револвери и ножове. Освен това тук се намират и някои други джентълмени, които сигурно ще си направят удоволствието малко да «посгреят» тези добри индианци. Хей, хора, кой тръгва с нас?