Благодарих й и казах, че страшно ще се радвам да пийнем чай. Тя ме поведе към къщата.

Влязохме в огромен хол, който в миналото сигурно е бил балната зала. Подът беше застлан с каменни плочи, а дървеният таван беше толкова висок, че сигурно стигаше до най-горната част на къщата. По гредите имаше красива резба.

В края на хола имаше подиум, а зад него голяма открита камина. Върху подиума беше поставена маса за хранене, а върху нея имаше чинии и други съдове от олово.

— Прекрасно е — казах неволно и госпожа Полгри остана доволна.

— Сама надзиравам полирането на всички мебели — похвали се тя. — Човек трябва много да внимава днес. Тези момичета на Тапърти са пълни перушани. Човек трябва да има очи и на гърба си, за да забележи навреме щуротиите им. Восък и терпентин — това е сместа и няма нищо по-добро от нея. Правя я сама.

— Напълно си струва — направих й комплимент. Последвах я до другия край на хола, където имаше врата. Отвори я и пред нас се появиха няколко стъпала. От лявата страна имаше друга врата, която тя посочи и след кратко колебание отвори.

— Параклисът — каза тя и аз зърнах синкав плочник, олтар и няколко пейки. Миришеше на влага.

Тя затвори бързо вратата и каза:

— Сега не го използваме. Ходим в църквата в Мелин. Тя е в селото, от другата страна на залива… Точно зад Маунт Уидън.

Качихме се по стълбите и влязохме в една стая, която явно беше трапезария. Беше огромна, с гоблени по стените. Масата беше силно полирана и имаше няколко шкафа, пълни с красиви порцеланови и стъклени сервизи. Подът беше покрит със син килим, а през огромните прозорци се виждаше вътрешният двор.

— Това не е вашата част от къщата — каза ми госпожа Полгри, — но реших да ви разведа из предната й част на път за моята стая. Да видите какво е разположението й.