— И аз се надявам — добави госпожа Соуди. След това поклати глава, като че ли се страхуваше, че надеждите й до известна степен са напразни.

Обърнах се пак към момиченцето, но то беше изчезнало. Учудих се къде ли може да е отишло и единственото място, за което можах да се сетя, беше зад хортензиите, чиито храсти бяха най-високите, които някога съм виждала, а цветовете им бяха наситено сини, почти като цвета на морето в този ден.

— Детето не отговори — отбелязах аз, щом продължихме по алеята.

— Да, тя не говори много. Но пее. Скита сама насам-натам. Но почти не говори.

Алеята беше дълга около половин километър и от двете й страни цъфтяха хортензии и фуксии, а между боровите дървета проблясваше морето. Изведнъж видях къщата. Пред нея имаше широка ливада, върху която два мъжки пауна переха невероятно красивите си опашки, за да привлекат вниманието на една женска. Друга женска беше кацнала върху каменната стена, а от двете страни растяха две високи и прави палми.

Къщата беше по-голяма, отколкото си помислих, когато я видях от хълма. Беше на три етажа, но много дълга и във формата на буквата Г. Слънцето се отразяваше в стъклата на разделените от вертикалните колони прозорци и веднага придобих впечатлението, че някой ме наблюдава.

Тапърти тръгна по чакълестия път към входа с колоните в предната част и когато стигнахме до него, вратата се отвори и видях една жена. Носеше бяла шапка върху сивата си коса. Беше висока, с голям нос и очевидно властни маниери. Не беше необходимо да ми казват, че това е госпожа Полгри.

— Надявам, че сте пътували добре, госпожице Лий — каза тя.

— Много добре, благодаря — отвърнах й аз.

— Изморена сте и се нуждаете от почивка. Влезте. Ще изпием но чаша чай в моята стая. Оставете си багажа. Ще накарам да го внесат.

Почувствах се облекчена. Тази жена разпръсна странното чувство, което ме беше обхванало от момента, в който бях срещнала мъжа във влака. С приказките си за смърт и самоубийство Джо Тапърти съвсем не ми беше помогнал да се отърся от това чувство. Но госпожа Полгри беше жена, която не търпи глупости, бях сигурна в това. От нея като че ли се излъчваше здрав разум и може би защото бях уморена от дългото пътуване, бях доволна от това.