Когато баща ни, който беше енорийски свещеник в провинцията, умря, леля Аделаид ни взе при себе си в Лондон. Тъй като аз бях на двадесет, а Филида на осемнадесет, тя организира представянето ни в обществото. В края на светския сезон Филида се ожени, а аз не можах и останах още четири години при леля си. Накрая дойде денят, когато тя ми посочи двете възможности за бъдещето.

Погледнах през прозореца. Пристигахме в Плимът. Спътниците ми слязоха, а аз се облегнах на седалката и наблюдавах какво става на перона.

Щом пазачът наду свирката си и бяхме готови да потеглим, вратата на купето се отвори и влезе един мъж. Погледна ме с извинителна усмивка, като че ли искаше да каже, че се надява да нямам нищо против да пътува в същото купе, но аз извърнах очи.

Когато излязохме от Плимът и наближихме моста, той каза:

— Харесва ви нашият мост, нали?

Обърнах се и го погледнах.

Беше под тридесетте, добре облечен, но като селски благородник, фракът му беше тъмносин, а шапката му беше от онези, които в Лондон наричахме „тенджери“ поради приликата им с този съд. Той я сложи на седалката до себе си. Помислих си, че е поразпуснат, тъй като кафявите му очи проблясваха иронично, като че ли беше съвсем наясно за предварително отправените ми предупреждения да не влизам в разговори с непознати мъже.

— Да, разбира се — отговорих. — Мисля, че е шедьовър на строителното изкуство.

Той се усмихна. Бяхме пресекли моста и влязохме в Корнуол.

Кафявите му очи ме проучваха и аз веднага се почувствах малко безцветна. Реших, че се интересува от мене само защото няма към кого друг да насочи вниманието си. Тогава си спомних думите на Филида, че често пъти отблъсквам хората, когато те проявяват интерес към мене, тъй като си мисля, че го правят само защото няма друг наоколо. „Смятай се за заместител и ще се превърнеш в такъв“ — беше максимата на Филида.